Подготовката


Всичко, от което се нуждае човек за едно няколкоседмично пътуване, съм описал в секцията  "С какво да тръгна..."

Специфичното за Колумбия:
            Самолетен билет: След няколкоседмично издирване си взех директен полет от Мадрид до Богота, оказа се, че това е и най-евтиния вариант – 800 Euro двупосочен. Много ми помогна следния опис: http://www.sunshine.bg/evtini-samoletni-bileti

(Не)естествено се нуждаете от виза. Неестествено, защото това е единствената страна от посещаемите в Южна Америка, която все още ни търси виза и то само на българи. С други думи България е единствената държата от ЕС, за която има визов режим в Колумбия. На всичкото отгоре най-близкото посолство със свестен консул, който може да ви издаде виза, е във Виена. Избирате или да се разходите 1-2 пъти дотам, или да ползвате куриер. Доколкото разбрах от приятели и познати, не е добра идея да се пробвате за виза директно на граничните пунктове в Колумбия, шансът е много малък...
Визовоте изисквания са следните:
-       3 снимки в странния (3х4 см) формат,
-       доказателство, че имате над 2500 USD в активна банкова сметка на ваше име (това са парите за 1 месец престой). В последствие разбрах, че наистина е добре да имам подобна сума..
-       двупосочен билет с общ престой <90 дни;
-       валиден паспорт с по 2 фотокопия на използваните страници;
-       попълнен визов формуляр (може и на английски)
-       60 Euro такса за визата;
Консулът се оказа свестен и работата стана само с куриери. Цялата визова схема ми струваше около 300 лева и една седмица чакане.

            Не се изисква ваксина, въпреки, че аз си сложих такава за жълта треска – важи за 10 години и е задължителна за Бразилия. Струва 100 лв. заедно със сертификата.

Езикът. Ако имате възможност, научете поне малко испански преди да се хвърлите в Южна Америка (без Бразилия и Гвинеите, разбира се). Ще ви спести мноооого нерви и поне 1/3 от парите, които ще изхарчите, ако не разбирате и не говорите испански.

            Добро проучване (прочетох няколко онлайн-гида) на районите, които смятах да посетя. Добре е човек да е информиран, не да знае всичко, защото така няма де е интересно, но съм на мнение, че трябва да знаеш спецификите на мястото, където ще ходиш.

Най-интересните общи факти за Колумбия: около 46 милиона жители, разпръснати в площ от над 1 млн. кв.км., което се явява 10 пъти колкото България (26-то място в света по площ). Най-високата планина е Sierra Nevada de Santa Marta, която зпаочва от Карибските брегове и се извисява на 5775 м. – най-високата крайбрежна планина в света. Освен планини, в Колумбия се срещат просторни равнини, подобни на саваните в Африка, огромната Амазония, пустини и крайбрежни зони. Колумбия има най-много растения и животни на квадратен километър от всяка друга страна в света!  20% от всички водиве птици се срещат в Колумбия, 450 вида бозайници, 600 вида замноводни, 500 вида влечуги и 3200 вида риби! Страната е богата на над 130 000 вида растения, 1/3 от които са ендемични!
Колумбия е ако не най-големия, то на челните места по износ на петрол, кафе, въглища, злато, банани, цветя, смарагди, памучни изделия, захар, месо и със сигурност най-големия износител на кокаин. Около 1/3 от целия износ на всички тези продукти е предназначен за САЩ.
Богатсвото на природни зони определя и различната култура и етноси. Сърцето на икономиката е съсредоточено в среднопланинските огромни градове – Богота, Меделин, малките градове -  част от т.нар. Зона Кафетера (Zona Cafetera). В карибския басейн животът е по-бавен и лежерен.
Паричната система е изградена около Колумбийското песо (1000 COP~1 лев) като може да очаквате да харчите между 40 000 и 100 000 COP на ден. Това, разбира се, може да варира според вашите умения да се пазарите – за всичко на навсякъде!

Първите дни - слънце, музика, фиеста




Туй то. Започна се.
Колко е добре да усетиш пътя !!!

Първата вечер – кацане, посрещане, бар...

Alejandra ме запозна с приятелите си и пробвахме по няколко бири и от местното мохито с lulo. Този плод, който освен по границите с Еквадор и Венецуела, расте само в Колумбия, се консумира само под формата на сок. Ако искате да впечатлите местните, може да го остържете директно с лъжица като не забравяте да се насладите на втренчените им физиономии.



След това с целия багаж и не спал от не знам колко часа се отбих през едното от момчетата-малко сенсиминя, питиета и китари и се пренесох в един по-блажен свят...

Богота ми прилича едновременно на уреден щатски мегаполис с големите авенюта и подредени в килиен тип централни части (calle-carrera, south-north), но и индийски хаос по улиците, приятни квартали с цветни къщи, кацнали по хълмовете и съседни невзрачни, разбъркани гета. Град, пулсиращ на 2600 м. надморска височина и приютил 11 милиона съдби!


Градския транспорт е в подобен ритъм като този в Индия, многоцветни busetas и collectivos (нещо като нашите маршрутки), спиращи ненадейно и навсякъде. Т.нар. chivas са парти автобусите, качващи група младежи. Пиенето, музиката и танците са вътре в самия открит автобус, който обикаля града, докато накрая на вечерта оставя агитката пред някой бар за довършване.


          Извинителна табелка на рисковите шофьори в градския транспорт



След добрата закуска отидохме да видим града от високо от хълма Монсерате. Гледката е зашеметителна. Не очаквах чак толкова огромен град под себе си. Трудно е да се обхване с очи – цялата огромна долина е застроена и заселена. 













Слизането по 1500-те стъпала надолу беше приятно и след това разгледахме арт-квартала La Candelaria, където отсядат и повечето туристи и централните забележителности.



Централния площад Симон Боливар

Насадих се тук точно след големите коледни празници и преди Нова година и мога само да кажа, че улиците приличат на интериор от огромна дискотека и флотилия фантастични космически кораби – хиляди светещи, мигащи, блещукащи светлинки, всяко дръвче и фасада на сграда-всевъзможни цветове и форми.



Къщите са напълно окичени с дядо-коледовци, еленчета и т.н. - странна гледка без снега, който повечето от местните никога не са виждали.



Цените ми се струват по-високи от България – 2,50-3 лв. за 330 мл. бира в магазин и около 10 лв. за хапване в обикновено кръчме. Вече опитах местните бири Aguila и Club Colombia.

Още ми е трудно с езика, но поне две от близките й моми си имат италианци за мъже, третата двойка са местни и в тях прекарахме последните часове на двете вечери досега. Мъжът на една от момите е музикант и беше готино да поговорим с него. Показа ми персийски sethar (3 струни).
Първо впечатлените за порядките: жените командорят вкъщи, имат нужда да говорят много и обсъждат всичко и всички. Вчера всички момичета решиха да си правят женска вечер да си изчешат езиците – добре дошло за мъжката част. Обикаляхме с пичовете из вечерна Богота и се насладихме на приятното време и студената бира.
Наемите тук вървят скъпичко – по 900-1000 лв./месец за нормален двустаен апартамент. Средната класа е доста добре развита, университетите, колкото и скъпи, бълват добре образовани и най-важното – съвестни младежи, нуждаещи се според мен само от повече път извън страната (без да броим САЩ), за да се върнат още по-обогатени във всеки аспект. Във всеки случай обаче младите са изключително социално ангажирани и участват във всички доброволчески програми, във всяка акция против насилието и борбата с наркотиците. 
Богота е най-невероятния град що се отнася до изкуството на графитите. Анонимните улични творци са преобразили улиците навсякъде:









Случайно или не, нямам снимки от най-сериозната фиеста-вечер. Натоварихме се на един ван, който след един час, през който изпихме шише aguardiente (анасоновата национална напитка на Колумбия), ни стовари в Andres – доста алтернативно място за купон. Представлява огромен комплекс от барове, свързани помежду си така, че човек може да обикаля във всеки от тях, без да излиза от комплекса. Десетки артисти, музиканти и маскирани сервитьори, хиляди интересни артикули, всевъзможни светлини – все едно бях попаднъл в някакъв странен цирков лабиринт, подобен на сцена от „Страх и омраза в Лас Вегас“. Усещането се засили и от следващите 3 бутилки aguardiente и готината музика. Нещата почти излязоха извън контрол, когато ни приземиха със сметката – солено, солено. Един час по-късно ближехме рани вкъщи, полугроги...

Първата дестинация извън столицата: Laguna de Guatavita, намираща се на около 50 км северно от Богота. Представлява естествена, подобна на кратер дупка, пълна със зелена вода и широка около 300-400 м. Наричат я още езерото на безкрайните зелени цветове. 



Дотам взехме междуградски автобус, който много наподобяваше тези в Индия - много цветен и накачулен отвътре. Цените са около 5 лв за 100 км и след час ни остави в подножието на планините на 7 км от лагуната.




 Тук се случи и първия стоп – готино семейство ни метна в минивана си и след малко бяхме на входа на парка.




 Историята на мястото е богата, тук е бил центърът на културата Muisca - цивилизация, почитаща връзката на хората със земята и небето, с много познания за природата и вътрешния свят на човека - определено можем да се поучим:


 
                                                                                               


Лагуната се свързва и с легендата за потъналия златен град El Dorado, тъй като върховните жреци на Muisca са принасяли дарове на боговете, повечето от злато. Испанците на няколко пъти опитвали да пробият и взривят планината, за да източат водата от езерото и да се сдобият с предполагаемото злато, но така и не успели. Все пак намерили няколко златни предмета, но El Dorado си останал само мит, сън на конкистадорите.




Новата година


Следващия ден беше за почивка и фиксиране на бъдещите дестинации. На другата сутрин се намерихме на централната автогара в 6:30 – опашките бяха километрични (все пак беше 30-ти декември). Aleja обаче намери пробив в системата и се оправихме директно с шофьора на автобуса. Отправихме се на югоизток от Богота към град Acacias в района El Llano. Автобусът беше голям и удобен. 



     

Преминахме главозамайващи каньони и следвайки реката след около 3 часа навлязохме в Los Llanos.

     Los Llanos e огромна, равна, тревиста територия от 250 000 кв. км., обхващаща басейна на река Ориноко. Простира се от Колумбийските Анди до Венецуела и граничи с Амазония на юг.

Понякога наричат този район Серенгети на Южна Америка заради био-разнообразието.






    Зеленината тук е идеална за отглеждането на добитък и местните каубои, Llaneros, прекарват дълги часове в работа в мега-ранчота, някои простиращи се на хиляди акри. Изолираният начин на живот, който водят изгражда тяхната култура, доста различна спрямо „цивилизованите колумбийци“. Гордеят се особено много със специфичната „music llanera”, използвайки арфа, 4-струнна китарка и маракаси. Особено интересен и забавен е танцът им joropo, който ми приличаше на състезание по тъпчене на мравки.

Посрещна ни един от най-добрите приятели на AlejaChulli, готин пич, наследил от дядо си добър бизнес с отглеждане на добитък, африкански палми и ориз. Следобеда беше истинско откровение. Накачулихме се с цялата фамилия и отидохме до реката, спускаща се от планините. Тук усетих отново онзи миг на щастие, който ме държеше известно време сякаш 50 см над земята след пътуването ми до Индия...След няколкото бири, които вървят като водичка (разликата в градусите в сравнение с Богота беше драматична – тук е 30 градуса и доста влажно) и 2-3 шота от най-доброто уиски тук (Old Par), изпробвахме мерниците с играта Tejo – най-колумбийската от всички. Обясниха ми че не може да играеш, ако си трезвен! Целта е малка хартийка, пълна с барут, поставена върху метален обръч, внедрен в наклонено корито с глина. Отстоянието е около 15 метра и играчът хвърля нещо като малък метален диск, с който трябва да взриви целта.




Доста е забавно и мисля да го внедря и в България – на хората ще им хареса частта с пиенето, сигурен съм.
Късметът на начинаещия проработи и след няколко взрива си взех наградата-баня в един от многото хладни вирове на реката. Освен всичко, дъното беше богато на цветна глина и си направихме терапия на слънцето. Обилния обяд от риба (perico) и отрезвяваща супа от свинско (sancocho) не загасиха огъня и след мъничко се озовах на дансинга с няколко салса учителки.

Привечер Chuli ни заведе с камиона си на единственото хълмче в региона, от което се вижда равнината на десетки километри.

Историите нямаха край, но важното е, че дядо му започнал бизнес с отглеждането на юка (yucca) и биволи и Chulli сега поема нещата в свои ръце – грижи се за около 800 глави добитък. 
Интересно е, че преди 60 години съдружника на дядо му отишъл в Бразилия и донесъл оттам африканска wax палма. Тази палма се нуждае от минимум вода и грижи и след третата година започва да дава масло, от което се прави био-гориво. Този човек сега е един от най-богатите хора в Колумбия, притежаващ десетки хектари палмови насаждения и добра цифра петролни кладенци в тези земи.
Мястото наистина е магнетично и залеза над планините на северозапад спря дъха ни.


Последния ден от годината започна със закуска от телешко варено – курбан, който местните ядат след запой, като шкембето. Освен него, предпочитат и свински уши, което дори на мен ми се струва прекалено предвид разнообразието от плодове тук. Засега се чувствам добре, ям от всичко, опитвам каквото има да се опитва и особено сутрините се чувствам свеж дори в ненормални часове (5:30).

Последвалия басейн с речна вода, плажен волейбол и няколко бири отново ни приближиха до така желания рахатлък, но трябваше да бързаме с Але, за да се съберем с цялата рода Ayure и да отпразнуваме Новата година.


....


Положението определено излезе от релси в празничните дни!
След срещата с родителите на Алеха отидохме при техни роднини в град Villavicencio, все още в Los Llanos. Партито обаче щеше да бъде в ранчото на поредните роднини и там наистина попаднах в екзотичния „див запад“ – огромна, отворена отвсякъде къща, прилежно гледани сенчести дървета и уханни цветя, голямо футболно и волейболно игрище, десетина хамака на верандите, няколко коня и кучета и 7-8 дечурлига. 


 ранчото































Окол къщата беше и самата савана, в която отглеждаха рогат 
добитък и коне. Пиенето започна моментално и меснтото aguardiente llanero вървеше бързо. 



Единият от роднините, Jesus, се оказа доста свързан с музиката, имаше малко магазинче за интрументи в града и веднага се надушихме. Още повече, че поназнайваше английски. Баща му, дон Nico, беше моят идол. Приличаше ми на един от емблематичните кубински музиканти от Buena Vista Social Club.





Преодолял рак, позаслабнал външно, на достолепна възраст, с кепе и мустак, в нито един случай не отказа да си пийне уиски, aguardiente или бира или пък да попее и потанцува. Страхотен!







Веднага свързаха огромни колони и в следващите 48 часа нямаше и секунда пауза – full power, както биха казали братята индийци! Постепенно се завъртяхме около масата. Основната атракция беше печено свинско (lechona) с малко юка и зеленчуци. 



Тук има обичай да се яде грозде с големи зърна и всеки трябва да си вземе 12 от тях и да си пожелае по едно желание за всяко и да ги омете точно преди полунощ. 10..9..8..7..6..5..4..3..2..1..Честита 2013!





Веднага след шампанското хванахме раниците и обиколихме пеша границите на ранчото – това се прави, за да ни върви на пътувания през новата година! Най-старите също ни придружиха – явно на тях им се пътува повече...








                                                   Купонът продължи с пълна сила – бащата на Алеха стана шамион на танците, а пияндето Ricardo показа завидни умения в танца joropoИмаше караоке и акапела и така до сутринта. Усещането за музика и танц на колумбийците е невероятно - просто се сливат с партньора си и го правят с такава лекота, сякаш стъпват върху облаци.









На 1-ви отидохме до един вир, естествено с цялата фамилия и свежата баня ни поотрезви малко. 
Последваха нужните дози кафенце (tinto) и следобяда отидохме до магазина на Jesus. Сдобих се и с първия инструмент от това пътуване – el quatro llanero. Малка китара с 4 струни, подобна на укулеле, но с различни по дебелина и настройка струни. 


Използва се от местните в стилове като bajenato, cumbia, musica llanera и т.н. Много е лекичка и вади звънлив, чист звук. Идеална за пътувания. 
Вечерта отново дишахме свежия въздух на Богота и се готвехме за истинското пътешествия към най-северните части на континента.

Докосване до Африка (!?)



    18-те часа път от Богота до Риоача (Riohacha) се проточват до двадесет и шест поради многото ремонти на пътя. Въпреки това минават неусетно. Първите часове се движим бавно, преминавайки планините на север от Богота – истински лабиринт от хълмове, каньони и малки селца. Нощният автобус е много удобен, с широки седалки и повече място на човек, отколкото в самолет бизнес-класа. Седалката се сваля почти до легнало положение и човек наистина може да поспи добре...при две наличности: тапи за уши и одеяло. Бях чел за маниакалната пристрастеност на тукашните шофьори към минусовата скала на температурите на климатика, но не се запасих и цяла нощ треперихме. Добре, че все пак имахме тапи и музика. Преминавахе през обширни равнини с големи африкански палми, обезлесени саванни полета и малки градчета. Най-сетне се измъкнахме от големия град. Нямам търпение да усетя пустинната красота и тишината на най-северната част от континента – Punta Gallinas.
От Риоача се прехвърлихме до едно малко селце след 2 часа офф-роуд през храсталаците и кактусите. Първи контакт с местните Wayuu!





  Чувствам се повече в Африка – пейзажът наоколо, хората...жените носят цветни, дълги дрехи, всички са стоически спокойни, като че претопени от слънцето. Не са нито колумбийци, нито венецуелци (все пак границата с Венецуела е на някакви си 30 км). По-скоро са потомци на някогашните роби, прекарвани от Африка в целия карибски регион и разселили се тук. Те са културно, социално и исторически независими хора. Много са добронамерени и щедри. Изглеждат сурови и наистина са със силна воля, но това е задължително за оцеляването на подобно място. Имат собствен език, който само те използват, малко от тях говорят испански, въпреки, че повечето го разбират. Правят най-красивите и здрави ръчно-плетени хамаци (chinchorros), чанти (mochillas) и украшения за тялото.

   Входът за п-в Гуахира (La Guahira) e малкото рибарско селце Cabo dela Vela. Тук вече всички пътища са черни и има ток само по някоко часа благодарение на генераторите. Сравнително бързо намерихме място за спане в задния двор на дон Хорхе – възрастен уайуу с непоклатимо изражение на стар морски вълк. Платихме по 10 COP за място в хамак и почти веднага потънахме в сладка дрямка точно на брега на Карибско море. Сравнително скъпо е, но сега е разгара на сезона и това е единствения начин на местните да припечелят нещо в повече.

                                                        Мечтаното събуждане!




Със слънцето и първото отваряне на очите – в морето! Няма нужда от кафе. Закуската също е наслада – голяма паница с пресни плодове – маракуя, ананас, диня, манго, банан и хулу – пълно разтапяне.




Решихме да се разходим до El Faro – високия хълм и фара на края на плажа. По пътя се запознахме с германеца Бен и друга Алехандра от Кали и стопирахме един джип с туристи. 


Озовахаме се до последния населен плаж наоколо и близкия връх Pillon de Azucar, от който се открива хубава гледка. Сготвихме си ориз и зеленчуци, малко сенсиминя и потънахме в блаженство и двуметрови вълни.




 El Pillon de Azucar



Докато чакахме магичния залез на хълма с блажена бира в ръка, Бен спомена за много красиво място в Еквадор, на юг от Кали (Колумбия) -> Mompiche (близо до Esmeralda). Някой ден...

































Punta Gallinas

Всеки ден е много динамичен, а нещата, които си пожелаваме, идват точно навреме, точно като в Индия :) 
Дон Хорхе ни събуди доста рано и ни срещна с дон Хакобо – човекът, който ще ни закара до Punta Gallinas. Спазарихме се за цена от около 150 лв., която се оказа добра сделка предвид останалите възможности и информация, която имахме. Включваше двупосочния превоз (с джипове и лодки), турове до най-важните места, няколкодневен престой в избрано от нас семейство Wayuu и храна за цялото това време. Моментално се натоварихме в Land Cruiser-a и потеглихме.


Трудно е да се забравят няколкото часа из лабиринта на La Guahira  - пустиня, пресъхнали солени езера, джунгли от кактуси, пясъчни бури, възвишения в оранжеви, препечени цветове и морето зад всичко това. 



Последната част преминахме с лодка.  Красива лагуна със зелени храсти във водата, множество пеликани, радващи се на пълчищата мангусти и риба. Толкова е  много, че сами скача в лодката :)
Гледката наистина напомня научно-фантастичен филм – скали и цветове, дошли от Марс, тюркоазена вода и изоставени лодки и колиби. Слънцето изпича всичко и ми е трудно да си представя как се справят хората тук.




Привечер стигнахме до Punta Gallinas. 
Това е от този тип мистични места, за които си чел или виждал във филми като „Плажът“ (The Thai beach) или Playa Boca del Cielo (от филма Y Tu Mama tambien), но рядко срещащи се в реалния живот. Достигането дотук наистина не е лесно, но наградата е един от най-красивите пейзажи в Южна Америка, истинска съкровищница, равняваща се на Нирвана за пътешествениците. Достъпът е през Bahia Hondita. Рубинен плаж и лагуна, оградена с оранжеви скали и карибско зелени води.















Всяка нощ спим само на хамаци и със сигурност ще си взема един за България. 


В късния следобед стигнахме и до най-северната точка на Колумбия и Южна Америка. Фарът и постройката бяха самотни свидетели на бурните ветрове, блъскащи скалите и опитващи се да достигнат единствените остатъци от човешка дейност наоколо. 





Оттук посоката е само на юг.

Изпратихме слънцето подобаващо с една баня в морето на голо. Е, имаше и нещо непредвидено – agua mala (буквално „лоша вода“) – малка медуза, която ме опари зловещо през цялата горна част на тялото без лицето. Бързото спасение – собствена урина върху засегнатото място. Добре, че не беше на най-ценните части...
Тук нощта идва много бързо и в 7 беше напълно тъмно. Трудно ми е да опиша необятността и чистотата на пустинното нощно небе, ходил съм на 2500 м в планината, но такова небе не бях виждал!

...

Дон Хакобо държи монопола с туристите тук, на края на света. Каза, че е обичайно за тяхното общество да имат по няколко жени и той само имал около 80 деца. Имал такова обществено и икономическо положение, че жените сами идвали принего, просто, за да имат осигурено дете. В началото отседнахме при една от жените му и цялата нейна фамилия. При Wayuu можеш да си купиш жената. Добре е , ако е девствена и струва около 15-20 000 лв. или няколко животни. Ако момичето не е девтсвено, трябва да каже кой е бил първия й мъж и той трябва да плати огромна такса на бъдещия съпруг. В интерес на истината обаче, момичето също има думата при избора на годеник. 
Дон Хакобо е създал цяла мрежа от семейства и на другия ден ни остави в една от редките къщи около плажа Taroa, стопанисвана от една от жените и синовете му. В този огромен район живеят около 50-тина семейства и 30-тината деца се водят, че ходят на училище, но в действителност учителят идва само веднъж в месеца. 






Синът на Хакобо става в 4 сутринта и върти с колелото 3 часа през пустинята, за да стигне първото място с провизии. Колибата в която живеят, е непрестанно блъскана от ветровете. Имат няколко кокошки, две магарета, две кучета и говорещия зелен папагал Роберто Карлос. Жената и момчетата не говорят много, но това е приемливо, тъй като последните външни хора, останали при тях, са били преди 6 месеца. Това може би е най-дивото и затънтено място, на което съм попадал.
Сутрин ставахме рано, към 05:30. Бърза закуска с яйца и арепа, както всеки следващ ден, и потегляхме да разучим мястото.



Роберто Карлос



Земята, която Wayuu наричат свой дом, е наистина възхитителна! Там, където континентът се предава на Карибско море, огромни пясъчни дюни, високи по 60 м, влизат директно в тюркоазените води като пететажно пясъчно цунами. 






Тази гледка е от Taroa, най-красивия и див плаж в Колумбия, достъпен след лудо спускане по дюните. 




Силата на вятъра тук е мощна и непрестанна, вълните наподобяват хиляди яростни мустанги, напрегнали всяко мускулче от мощните си тела, готови да изринат и стъпкат всичко пред себе си. Остри като бръснач скални зъбери и пукнатини, пълни с  раци, зелени храстчета и малки езерца, огромни чакълести пространства...и ние тук...сами...напълно сами!








Най-сетне!





Точно тук ще получиш своя толкова специален момент, заради който си тръгнал да пътуваш въобще. Момент на откриване и съзерцание, толкова рядък в този глобализиран свят, че снимките няма да изглеждат достоверни е почти невъзможно да си помислиш, че това не е сън!


...


Снощи опитахме тукашната ракия chirrinchi. Доста силен аромат и изгаряща първа глътка. Определено ми хареса повече от aguardiente-то. Wayuu правят ритуал на мъртвите, по време на който пият много чиринчи, ядат телешко и свирят и пеят заедно. Доста от тях са останали във Венецуела завинаги и ако се споминат, техните роднини оттук отиват след време, изкопават костите им, донасят ги в Колумбия и ги погребват отново. Това е и този „ритуал на костите“.





 Тук спахме за няколко дни на открито






Контрабандата е добре развита. Wayuu ползват нелегално внесено гориво, за да движат колите и моторите си, дозеловите генератори за ток и т.н. Цената на 1 литър гориво във Венецуела е направо символична – 0,10 лв. (10 стотинки). По-евтино е от водата!
При всички случаи Колумбия е по-скъпа от Еквадор, Боливия и Венецуела – едно истинско добро chinchorro (двойния плетен хамак) върви около 700 лв за нов, хубава мочила е над 60 лв., яденето в Cabo и Punta Gallinas – към 15 лв., а бутилка уиски Old Par – 70 лв.

 Chinchorros


Хубавото е, че хората се възползват от туристическия порив и печелят и от това, а не само от тежък труд, контрабанда и наркотици.

Силата на въоръжениите, организирани банди за търговия и пренос на наркотици, отвличания и бизнес с оръжия, guerillas, е доста поотслабнала. Много години правителството прави опити да провежда диалог с цел намаляване влиянието и престъпленията и интегрирането на guerillas. Те обаче отказват сътрудничество и само за последните 1-2 години тримата главни водачи на guerillas са убити пре спец-акции. Освен този тежък удар правителството увеличава субсидиите и привилегиите за тези от герияс, които доброволно се отказват и искат социален статут. Нещата са сложни, замесени са много заинтересовани (САЩ, Венецуела, Еквадор и т.н.), но като цяло в момента е много по-добре и безопасно да се пътува в Колумбия.